Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



50-те най-големи атентата в българската история


2. Солунските атентати

По една случайност, в която може би някои ще намерят нещо мистично, взривяването на Отоманската банка в Солун става на същата дата, на която и атентатът в църквата “Света Неделя” – 16 април, само че 22 години по-рано – през 1903 г. Разрушенията са огромни, но жертвите малко, защото такава е била целта на конспираторите. Въпреки това експлозията в банката и другите взривове в Солун, извършени от 15 до 19 април 1903 г., имат големи последици за България и българите. Причината не е само в отзвука, който атентатите предизвикват в цяла Европа, а и в героичната саможертва на заговорниците. Понякога животът поднася сюжети, пред които бледнее и най-богатото въображение. Така е и в този случай.
Макар че Солунските атентати се смятат за прелюдия към Илинденско-Преображенското въстание, те не са дело на революционната организация. Атентаторите са изолирана, самостоятелна група, а според един от оцелелите участници в нея, отношенията им с Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) бяха станали натегнати до убийство. Конспирацията започва от един ученически кръжок в Солунската българска гимназия, в който членуват 14 младежи на възраст между 18 и 22 години, главно от град Велес. Те според историка Христо Силянов са известни с неразделното си другарство, със своенравието и с непокорството си. Юношите смятат членовете на ВМОРО за нерешителни. Силно повлияни от анархизма, руския нихилизъм и от примера на арменските революционери, учениците виждат в терористичните акции единствения път към освобождението на Македония от турско робство. В гимназията им викат гюрултаджии, но те самите се наричат гемиджии, защото са се простили с живота и са тръгнали с лодката си в бурното море, без да са сигурни дали ще оцелеят или ще загинат. Тази романтична представа изглежда типично младежко позьорство, но те я реализират с упоритост и себеотрицание, които им придават героичен оттенък. За разлика от много други войводи, които са се снимали в пълно бойно снаряжение, преди да тръгнат на смърт, гемиджиите не оставят дори образа си на поколенията.
Първата акция на гемиджиите е малко комична. За да се снабдят със средства, двама от тях – Константин Кирков и Тодор Богданов, синове на богати семейства, напускат Солунската гимназия и се укриват, а родителите им във Велес получават писма, че те са отвлечени и ще бъдат освободени срещу откуп. Старият Богданов не се поддава на играта, но бащата на Кирков след дълги пазарлъци в София плаща 200 лири вместо исканите 400. Да прибере откупа отива Гоце Делчев. После пак Кирков открадва нанизите и пръстените на леля си и ги продава за 50 лири. С тези пари започва подготовката за атентатите.
В края на 1899 г. анархистът Слави Мерджанов, под чието влияние попадат гемиджиите, им предлага дързък план, който те веднага се заемат да реализират. Целта е да се убие султан Абдулхамид ІІ и да се взриви Отоманската банка в Цариград. Тази англо-френска банка е създадена през 1863 г. и до края на ХІХ век е най-голямата кредитна институция в Турция и втора в България (след БНБ). Избрана е от атентаторите, за да бъде предизвикана Европа да се намеси в полза на християните в Отоманската империя.
Като прави оглед на място в столицата, Мерджанов разбира, че убийството на султана е нереалистично. За сметка на това с главатаря на гемиджиите Йордан (Орце) Попйорданов решават да взривят едновременно и солунския клон на Отоманската банка. Планът е да се прокопаят тунели под улиците и да се заложи взрив в основата на сградите. Затова чрез подставени лица наемат един склад за книги срещу банката в Цариград и една бръснарница срещу банката в Солун. В столицата копаят четирима души на две смени. Всяка двойка работи по 20 дни, а след това я замества другата. Копаят само денем, тъй като в нощната тишина ударите се чуват. Един от гемиджиите, Павел Шатев, разказва:
Каналът първом вървеше перпендикулярно 4 ? метра, беше широк до ? метър, а сетне се насочваше право към кьошето на банката, хоризонтално. До банката имаше 14 ? метра. Каналът вътре беше висок, колкото да седне човек кръстато, като свие малко главата. Работехме със стоманени длета. Беше чиста скала, но мека. На ден можеше да се напредне най-много един дециметър. Осветлявахме със спермацетова свещ. Горе един седи на дупката с обикновено духало, като у налбантите, и през гумена тръба праща въздух. Три минути да не духа духалото, свещта угасва и работникът не може да диша.
В тези адски условия работата продължава шест месеца. Тъкмо когато атентаторите стигат до ъгъла на банката, става провал. През 1901 г. един отчет за работата, изпратен до Солун, попада в турската полиция и е дешифриран. Първата акция е осуетена. Междувременно изкопаването на тунел в Солун се оказва по-лесно, защото почвата е мека. За да станат двата тунела готови едновременно, солунският е спрян. След разкритията в Цариград солунските атентатори решават първо да осигурят динамит, а после да продължат. Това обаче се оказва трудно. Във Върховния македонски комитет в София за председател вместо Борис Сарафов е избран Иван Цончев. Той отказва помощ на гемиджиите, защото атентатите ще навредят на България. Орце Попйорданов отива чак в Женева, за да намери Сарафов, който дотогава ги е подпомагал финансово. Получава от него обещание да му прати динамит през Марсилия и Дедеагач и 10 000 лева. Този заем Орцето връща по куриозен начин след смъртта си.
Първата пратка минава успешно през турската митница като лекарство за филоксера, но е прибрана от Иван Гарванов – председател на ЦК на ВМОРО. Това изостря отношенията на гемиджиите с организацията и те престават да я държат в течение на своята работа. Атентаторите успяват да се снабдят със 160 кг. динамит от България, пренесен в чували с ориз или тенекии със зехтин, и решават да се справят само с него. Заради недостатъчния експлозив се отказват да взривят и одринската поща. За сметка на това решават с наличния динамит да извършат още няколко атентата, които да всеят ужас в Солун. Чрез Марко Бошнаков, участвал в покушението срещу Михайляну (виж № 18), наемат друг магазин до солунския клон на Отоманската банка и през януари 1903 г. започват нов тунел. Тук идват още двама от гемиджиите – Павел Шатев и Димитър Мечев.
Гоце Делчев и Даме Груев молят гемиджиите да се откажат от атентатите като вредни за освободителното движение или поне да изчакат предстоящото въстание. Гоце Делчев дори им дава 250 турски лири (приблизително 1100 долара) от откупа, получен за мис Стоун (виж № 7), срещу обещанието да отложат изпълнението на замисъла си до 1 април 1903 г. Според някои изследователи ЦК даже взел решение гемиджиите да бъдат убити, за да се осуетят атентатите. Но през март 1903 г. каналът до банката в Солун е завършен. В същото време властите започват да копаят за полагане на канализация. Опасявайки се да не бъдат разкрити, гемиджиите решават да действат веднага след Великден и предупреждават ЦК на ВМОРО. На драматично последно съвещание край града атентаторите си разпределят задачите и решават главния въпрос: ще се постараят ли да оцелеят или ще загинат от собствените си експлозиви? Шатев и някои други смятат, че са нужни на делото и смъртта им е безсмислена. Мнението на Орцето и К. Кирков е, че трябва да умрат при акцията. Христо Силянов казва:
Те не можеха да си представят подвига инак, освен свързан с един дързък акт на саможертва... Да посеят около себе си смърт и ужас в невиждан още размер, без да сложат и собствените си глави – това бе равносилно на подлост.
Решение по този съдбоносен въпрос не е взето. Така идват четирите дни на терора.
За 15 април 1903 г. като прелюдия към главния взрив са запланувани два транспортни атентата – срещу влак и кораб. Към 11 ч. Павел Шатев под името Георги Манасов се качва с 11 кг. динамит в един куфар на пътническия параход “Гуадалкивир” на френската компания “Месажери Маритим”. Задачата му е да потопи парахода в пристанището, за да могат хората да се спасят. Шатев обаче установява, че няма достъп до помещенията под ватерлинията и взривява динамита в столовата. Параходът пламва, а един човек е ранен. Екипажът успява да евакуира пътниците и да се спаси с лодки. Самият Шатев също се качва на една лодка и слиза на брега, откъдето се качва на влака за Скопие. Наивна за конспиратор грешка – на другия ден турската полиция узнава, че от всички пътници само един – с паспорт под името Георги Манасов – не се е явил да си получи обратно багажа и парите за параходния билет. При проверка на скопската гара той е заловен.
Вечерта на 15 април трима други гемиджии – Илия Тръчков, Милан Арсов и Д. Мечев, правят неуспешен опит с три килограма динамит да взривят жп линията Солун–Цариград при минаването на пътнически влак. Локомотивът е слабо повреден и стъклата на вагоните – изпочупени, но жертви няма.
За 16 април е заплануван главният атентат – взривяването на Отоманската банка. Към 20 часа Кирков взривява градския водопровод и газопровод, с което прекъсва светилния газ за уличните лампи и градът потъва в мрак. Това е уговореният сигнал. Орце Попйорданов запалва фитила на динамита под банката и изтичва да предупреди семейството на директора да се евакуира. Около пет минути след угасването на уличното осветление Отоманската банка хвръква във въздуха. От сградата остава само фасадата. Една от стените й се срутва върху немския “Кегел клуб”. Под развалините загиват четирима души, други пет са ранени. Между пострадалите е и немският консул Фор. Другите атентатори хвърлят още няколко бомби из града и предизвикват паника. Италианският консул Ди Ревел докладва: Беше момент на луд ужас, хората тичаха по улиците, без да знаят къде отиват...
Най-младият атентатор, четвъртокласникът Милан Арсов, взривява една бомба в летния театър “Алхамбра”. Загива един човек и друг е ранен. Георги Богданов хвърля бомба пред едно гръцко кафене. Ил. Тръчков и Д. Мечев хвърлят по две бомби на главната улица. После се прибират в квартирата си и започват да хвърлят бомби през прозореца, които привличат войниците, излезли да възстановят реда и да заловят атентаторите. Като свършват бомбите, те се подлагат на куршумите и са надупчени на решето. След като запалва един хан, Владимир Пингов също е убит. Така тримата първи изпълняват своя обет да умрат.
Сред всеобщата паника ръководителят на гемиджиите Орце Попйорданов и Константин Кирков успяват да се приберат необезпокоявани по домовете си. Сутринта на 17 април Орцето хвърля от прозореца си бомба и така предизвиква турския аскер да го обсади. След като свършва бомбите, той се показва и е прострелян. Възхитен от постъпката му, турският бимбашия казва на войниците си: Вие трябва да вземете от тоя герой пример как се мре за отечеството.
На 18 април е последното действие на Солунската трагедия. Кирков, елегантно облечен, отива да взриви пощата под предлог, че иска да прати телеграма, ала часовите настояват да го обискират. Той вади една бомба, но преди да я взриви, е прободен с щик. Последната задача е поверена на един по-възрастен гемиджия, бившия телохранител на Борис Сарафов, Цвятко Трайков, смъртно болен от туберкулоза. Той трябва да убие солунския валия Хасан Фехми паша. Цвятко застава край лятната вила на пашата и го чака да излезе. Полицията го забелязва и поисква да го претърси, при което той се самоубива, като взривява една бомба.
През тези четири дни в Солун по данни на западни дипломати загиват 10 и са ранени 16 човека. Освен това са убити шестима от атентаторите. Те са първите жертви сред българското население. Още на 19 април 1903 г. започва масов терор над българите в града. На властите помагат гърци и евреи, вбесени от жертвите, дадени при атентатите. Българите, заловени по улиците, са пребивани до смърт. Нападната и ограбена е българската църква във Вардарската махала, а хората в нея са избити. Официално властите признават, че са загинали 35 българи, но според ВМОРО убитите са между 200 и 300. По-късно погромите продължават в Битоля, Велес и други градове и села на Македония. Около 2000 души са арестувани, а 353 са дадени под съд.
Между тях са четирима от атентаторите: Павел Шатев, Георги Богданов, Марко Бошнаков и Милан Арсов. На следствието и пред съда те разкриват целия заговор и издават ръководството на ВМОРО. Председателят на ЦК Иван Гарванов и голяма част от членовете са заловени. На 14 май 1903 г. процесът приключва. Четиримата атентатори са осъдени на смърт, но после присъдата им е заменена с доживотен затвор и те са изпратени на заточение в град Мурзук в Африка, на 950 километра от средиземноморския бряг. Там Арсов и Бошнаков умират. Георги Богданов, който още на процеса показва признаци на умствено разстройство, полудява. През 1908 г. след младотурската революция двамата с Шатев са амнистирани.
Съдбата на единствения оцелял физически и духовно солунски атентатор е необикновена до самата му смърт. След амнистията Павел Шатев завършва право в Софийския университет, но продължава да участва в лявото крило на македонското движение. През 1942 г. е осъден на 15 г. затвор за конспиративна дейност против правителството на Богдан Филов и неговия политически курс на съюз с хитлеристка Германия. От смъртна присъда го спасява застъпничеството на писателя Симеон Радев пред Борис ІІІ. Не забравяйте, Ваше Величество, че и султанът го беше осъдил на смърт, а е още жив – казва Радев на царя. Шатев доживява края на Втората световна война и създаването на автономна Македония в рамките на Титова Югославия. Той се връща в Скопие и става министър на правосъдието и подпредседател на Народното събрание на Съюзна република Македония. Когато отношенията между Югославия и България се изострят и Тито започва антибългарска пропаганда, Шатев и се противопоставя. Снет е от високите държавни постове и след турския и българския затвор попада и в трети – югославски. Умира в Битоля през 1950 г. на 68 години.
През есента на 1903 г. Симеон Радев, който се намира в Женева, неочаквано получава 10 000 лева обезщетение от застрахователно дружество “Ню Йорк”. Оказва се, че когато през февруари същата година Орце Попйорданов идвал при Борис Сарафов в Швейцария, се застраховал в негова полза. Радев предава сумата на Борис Сарафов. По този начин след смъртта си Орце връща своя дълг на организацията.
Отзвукът от Солунските атентати в чужбина е огромен, но не в посоката, на която са се надявали атентаторите. Европейското обществено мнение единодушно осъжда гемиджиите. Някои добре запознати с положението журналисти посочват, че коренът на злото е в безправното положение на българите, които са преобладаващото християнско население в Македония, обаче не е предприет никакъв дипломатически натиск за реформи в Турция. Английският вестник “Таймс” и султанът упрекват българското правителство за подкрепата на македонското освободително движение. Така надеждата на гемиджиите да предизвикат реформи в Османската империя остава напразна. Както повечето терористи, и те проявяват политическа наивност и не постигат целта си.
Ударът над ВМОРО и цялото българско население е страшен и дори, предвид на планираното през лятото въстание, съдбоносен. Много революционери така и не прощават на “динамитарите”, че не са изчакали въстанието. Терористичната тактика обаче не е измислица на гемиджиите, а политика на ВМОРО, която следват също Гоце Делчев, Михаил Герджиков и други нейни водачи. При това солунските атентатори вършат работата си, колкото и парадоксално да звучи, максимално хуманно, за да има минимум жертви. При много по-големи разрушения в Солун убитите са далеч по-малко от загиналите с кораба “Вашкапу” по време на Преображенското въстание (виж № 3). Предупреждението към директора на банката да бяга, застраховката на Орце и саможертвата на атентаторите им създават романтичен ореол, който вдъхновява историци, писатели и филмови дейци вече почти един век. Затова солунските атентати стоят най-високо от всички други терористични акции на македонските българи.


Датите тук са по стар стил. Грегорианският календар е въведен в България едва на 31 март 1916 г. Разликата между него и Юлианския през ХІХ век е 12 дни, а през ХХ – 13, т. е. 16 април 1903 г. отговаря на днешния 29 април. – Бел. авт.

Организацията до 1905 г. се нарича Тайна (ТМОРО), но е останала в историята като Вътрешна, затова за яснота навсякъде в книгата е наричана ВМОРО. – Бел. авт.

Първите четири класа тогава са се наричали отделения, затова четвърти отговаря на днешния осми клас. – Бел. авт.