Начало


 Биография

 Контакт

 Семейство

 50-те най-големи
 атентата

 Портрети

 Анализи

 Разследвания

 Интервюта

 Реклама



50-те най-големи атентата в българската история


3. Експлозията на кораба “Вашкапу”

Малко след полунощ на 20 август (2 септември) 1903 г. страхотен взрив разтърсва Бургаския залив. Експлозията се вижда на повече от десет морски мили (18,5 километра). Избухва пътническият параход „Вашкапу”, плаващ от Варна за Бургас. Цяло денонощие корабът гори близо до Поморие. Загиват 28 души – 17 от намиращите се на борда 51 пътници и 11 човека от екипажа, в това число капитанът и двамата му помощници.
Първоначалната версия, че са гръмнали парните котли на парахода, скоро е опровергана. На следващия ден корабът е откаран на буксир в Бургас и БТА съобщава: Причините за експлозията не са още разкрити, тъй като машината на парахода е неповредена. От показанията на оцелелите може да се съди, че “Вашкапу” е взривен умишлено.
Един от тях, камериер от първа класа на „Вашкапу”, съобщава, че във Варна на кораба се качили двама подозрителни младежи с куфари, които не желаели да поверят никому. Друг свидетел, варненски файтонджия, който закарал двамата младежи от хотел “Преслав” до пристанището, разказва, че с тях е пътувал Антон Прудкин. Прудкин е известен човек във Варна. Баща му е украинец от руската армия, оженил се за българка и останал в България след Освободителната война. Прудкин завършва морското училище в руския град Николаев и става един от първите български моряци. До октомври 1902 година е втори помощник-капитан на кораба „Борис”, един от двата съда на Българското търговско параходно дружество (родоначалник на Българския морски флот).
“Вашкапу” принадлежи на унгарската компания “Пещер Лойд” и е пригоден за рейсове по река Дунав и Черно море. На път за Цариград той минава през дунавското пристанище Галац, черноморското Констанца и през Варна. Правителството на Австро-Унгария подозира, че взривът е натоварен във Варна от македонски терористи. Тъй като атентатът е извършен в български териториални води, над България се упражнява силен дипломатически натиск да проведе следствие, за да открие виновниците за атентата. В знак на траур всички кораби в българските пристанища издигат знамената си на половин мачта и изразяват своя протест, като демонстративно излизат на котва.
Според файтонджията на следващия ден Прудкин отново го наел да го кара до пристанището. Като отишъл в тях, свидетелят го заварил да приготвя също такива куфари с някакви метални цилиндри вътре. Тръгва слухът, че Прудкин се е качил на „Вашкапу”, взривил го е, като сам той е доплувал до брега и се е върнал във Варна. Самият Прудкин изчезва и се появява отново във Варна чак след няколко месеца. Арестуват го, но файтонджията оттегля показанията си и така делото е приключено. Анкетата била дошла до заключение, че взривните вещества са били поставени на парахода в Галац- съобщава в. „България”.
Минават близо 30 години, преди да се разкрие истината за този най-голям транспортен атентат в българската история. През 1931 г. излизат „Записки на моряка” от Антон Прудкин. По това време той лежи в затвора с доживотна присъда. Всъщност е осъден на смърт, но през 1930 г. по случай сватбата на цар Борис ІІІ присъдата му е заменена. Междувременно той е лежал веднъж в затвора за шпионаж по време на Първата световна война, а после е осъден за атентата в софийския театър „Одеон” през 1920 г. (виж № 26). Този авантюрист, чиято съдба напомня тази на вдъхновителя на убийството на Стамболов Наум Тюфекчиев, се оказва единственият жив свидетел на подготовката на атентата срещу кораба “Вашкапу”.
Идеята за взрива на парахода е част от широкия план на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) за терористични акции в европейската част на Турската империя. Той е разработен в началото на 1903 г. от Гоце Делчев и Михаил Герджиков, основателя на анархисткото движение у нас. Двамата се противопоставят на идеята за въстание в Македония и предлагат серия атентати с цел да се засегнат интересите на европейските държави в Турция. По този начин, като се всее несигурност и страх, революционерите се надяват да подтикнат Великите сили да наложат на Турция реформи в Македония. Един от участниците в събитията, Евтим Спространов, след солунските атентати (виж № 2) предлага да се потопи и някой параход. Той обяснява в дневника си: ...целта е да се скове всичко. Да няма сигурност никъде: тръгнеш с железница, опасно е да я не дигнат във въздуха; тръгнеш с параход, можеш да се намериш на дъното на морето...
Подготовката започва след конгреса на Петрова нива, на който се решава да се вдигне Преображенското въстание. Михаил Герджиков предоставя дома си в Пловдив, като предвидливо евакуира майка си и баща си в родния им град Копривщица. В къщата на Герджиков под ръководството на Тимо Ангелов – Княза, се приготвят „адски машини”, т. е. експлозиви с часовников механизъм. Всеки от тях съдържа 40-50 кг. динамит. Според Прудкин закъснителите били най-модерни – Борис Сарафов ги поръчал чак от Виена. Планът е експлозивите да се заложат в няколко парахода, принадлежащи на великите сили, така че да избухнат едновременно в цариградското пристанище. Едновременно с това трябвало да бъдат взривени двете митници и две банки в столицата на султана. Пак в дома на Герджиков е подготвен взривът за влака на гара Кулели Бургас (виж № 21) на 13/26 август 1903 г.
С подготовката на морската част от операцията са натоварени Антон Прудкин, двамата братя на Захарий Стоянов Иван и Васил и братовчед им Стефан Димитров. Иван Стоянов е изучавал минноподривно дело в Русия. Четиримата решават да действат по двойки. Според разписанието се спират на четири кораба, които на път за Цариград минават през Варна и Бургас. Всяка от двойките с по два куфара динамит се качва на някой кораб във Варна, скрива взрива и слиза в Бургас. После се връща по суша във Варна и се качва на втория кораб. В него също се оставя взрив, но този път атентаторите отиват до Цариград и оставят последните куфари с динамит на двете митници. Ако митничарите поискат да видят какво има в тях, взривяването е трябвало да стане веднага. Следователно и тук, както при солунските атентати, се е предвиждало терористите да се пожертват при нужда.
За атентатите са избрани унгарският кораб “Вашкапу”, австрийският “Аполо”, германският “Тенедос” и френският “Феликс Фресине”. Всички те по разписание минават през Варна и на 27 август (9 септември по нов стил) 1903 г. трябва да са в пристанището на Цариград. Именно за този ден се предвижда да се настроят часовниковите механизми, така че четирите кораба да избухнат едновременно. Организацията доставя около 350 килограма динамит и взривните устройства. Иван Стоянов и Стефан Димитров поемат корабите “Вашкапу” и “Тенедос”, а Васил Стоянов и Антон Прудкин – “Аполо” и “Феликс Фресине”.
На 19 август 1903 г. около 16 часа Прудкин изпраща Иван и Стефан до кораба “Вашкапу”. По това време пристанищен кей във Варна още не е построен, затова корабите стоят на котва. Стигат до “Вашкапу” с лодка. Купуват си билет за първа класа на борда. Неопитните конспиратори веднага привличат вниманието върху себе си. Когато камериерът се притичва, за да занесе куфарите им в каютата, Иван Стоянов отказва. В куфарите, заявява той, има пари и не ги доверявам никому. Дежурният митнически чиновник поисква да прегледа багажа им.
Положението стана критическо – разказва в “Записките” си Антон Прудкин. – Тогава аз се намесих. Познавах добре митническия чиновник – беше македонец. Казах му настрани и тихо, че двамата са хора на Организацията и заминават по организационна работа. Чиновникът ме разбра и заповяда на стражарите да се оттеглят. Ала инцидентът направи впечатление – околните гледаха на нас с любопитство, а това, разбира се, далеч не беше конспиративно.
Прудкин се връща и поръчва на файтонджията на следващата вечер да го вземе от дома му, защото ще пътува с „Аполо”. На другия ден файтонджията заварва двамата с Васил Стоянов да завършват приготовленията на втората адска машина. Когато отиват на пристанището и се качват на кораба, научават, че предишната нощ „Вашкапу” се е взривил близо до Бургас. Тъй като всяка адска машина е трябвало да има 50 килограма динамит, той е бил разпределен в два куфара. На кораба динамитът щял да бъде преместен в единия. Прудкин предполага, че взривът е станал поради непредпазливост при преместването на експлозива. Иван Стоянов и Стефан Димитров загиват, така че не остава свидетел, който да разкаже какво точно се е случило.
Щом разбират за експлозията, Антон и Васил изпадат в отчаяние. Отначало Стоянов иска да се взривят заедно с парахода, но Прудкин го разубеждава. И без това сред моряците вече се говори, че това е дело на македонски комити. Да продължат значи да потвърдят, че атентатите се подготвят на българска територия и да изложат страната на международни атаки. Двамата изхвърлят динамита и слизат в Бургас. Оттам Стоянов успява да се свърже по телефона със софийските си другари. От София им нареждат да бягат. Съобщават им, че в издирването на атентаторите са се включили австро-унгарската легация в София и консулството във Варна. Като познат на всички моряци и варненци по-уязвим е Прудкин. Васил Стоянов му казва: Бягай далеч от България. Тука ако останеш, Борис (Сарафов – б. а.) ще нареди да бъдеш убит, за да се покрие тайната около атентатите.
Двамата се разделят. С друг кораб Прудкин се връща във Варна, скрива динамита и заминава за Русе. Оттам преминава нелегално Дунава и за известно време се укрива у един македонец в Букурещ. Там го намира жена му и двамата заминават за Швейцария. Няколко месеца Прудкин живее сред руските емигранти – социалдемократи и анархисти. Скоро обаче и в Женева е издадена заповед за арестуването му. Той скита известно време, докато неговите приятели в България “му уредят работата”.
Българското правителство има голям интерес да разсее подозренията за участие на български граждани в атентата, т. е. да потули случая. И без това премиерът Рачо Петров е изправен пред големи външнополитически усложнения в резултат на Илинденско-Преображенското въстание. Прудкин се връща и проформа е арестуван, но отрича всякакво участие в атентата. Твърди, че двамата младежи, които изпратил на “Вашкапу”, били бесарабски българи, а цилиндрите, видени от файтонджията, не съдържали взрив за Турция, а нелегална литература за Русия. Остава един неудобен свидетел – файтонджията. На очната ставка присъства австро-унгарският консул във Варна. Сплашен от двама македонски комити, файтонджията заявява, че бил подкупен от секретаря на консулството да даде показания срещу Прудкин. Така делото е прекратено.
Но драмата има още едно действие. След няколко месеца Васил Стоянов изпраща по куриер писмо до Антон Прудкин, че ще получи чрез банката 50 000 лева. Щом Прудкин вземе парите, да бяга със семейството си в Аржентина, защото разследването за “Вашкапу” се подновява. След няколко дни сам Стоянов пристига във Варна и обяснява на Прудкин какво се е случило.
Останала без пари след въстанието, ВМОРО се мобилизира да си осигури средства. На някои дейци им хрумва остроумен план да накарат Австро-Унгария да плати за конспирацията срещу „Вашкапу”. Те предлагат на легацията в София да и посочат виновниците за атентата срещу крупна сума. Идеята им била да продадат кореспонденцията си с Антон Прудкин. От парите смятали да отделят 50 000 лева, с които Прудкин да избяга. По този начин спасявали своя съучастник и в същото време се доказвала неговата вина. Планът обаче бил отхвърлен от Борис Сарафов. Според Прудкин бил сезиран дори министър-председателят Димитър Петков, но това е малко вероятно, най-малкото защото по това време премиер е Рачо Петров, а Петков – само министър.
След като двамата атентатори загиват, съучастниците им с височайше ходатайство получават работа. Прудкин се връща в параходното дружество като втори помощник-капитан на кораба „България”, а Васил Стоянов постъпва в Министерството на финансите. За гибелта на „Вашкапу” не е осъден никой. По ирония на съдбата по-късно Прудкин е осъждан за неща, които твърди, че не е извършвал.
Експлозията на кораба „Вашкапу” поставям след солунските атентати, макар че в нея загиват повече хора, отколкото в тях. Това е най-големият терористичен акт срещу транспортно средство в българската история. Сравнението между него и солунските атентати е необходимо. Експлозията на „Вашкапу” преследва същите цели като терористичните актове в Солун. Тя се извършва по време на Илинденско-Преображенското въстание и е в пряка връзка с него. Очакваните политически резултати и в двата случая не са постигнати, но това важи за почти всички атентати. Вместо това се получават големи дипломатически усложнения за България. Но разрушенията в Солун са по-големи, последствията за освободителната борба на македонските българи – също. Поради преждевременния взрив инцидентът с „Вашкапу” е неизвестен дори за някои специалисти, докато за солунските атентатори има книги и филми. По тези причини го поставям след солунските атентати, но преди експлозията на гара Буново.


Други две адски машини не стигат до адреса си. Едната, пратена през Сърбия, за да се взриви в Скопие, избухва на митницата на сръбско-турската граница, а другата се взривява в дома на Герджиков в Пловдив по невнимание на 26 юли 1903 г. Къщата е разрушена. Загиват Княза и неговият помощник, както и една случайно дошла 20-годишна девойка – Мария Караджова от Карнобат. – Бел. авт.